Парадоксалното мислене на парадоксалния българин

Едвин Сугарев

Читателят навярно ще се запита: кой парадоксален българин? Моят отговор е: всеки.

Вероятно наистина не е резонно човек да определя цяла една нация като парадоксална. Най-малкото защото се получава оксиморон: априори се приема, че нацията е общност от хора, приели определени правила за общо живеене, от които възникват и определени права и задължения – и които позволяват всеки гражданин на съответната нация да живее нормално, без да пречи на другите и без другите (и на първо място държавата!) да му пречат.

Сиреч – нацията е инструмент, който подрежда хаоса и “изправя” обществените парадокси от всякакъв порядък. Да забелязвате нещо подобно у нас? Аз не. Пречим си един на друг, доколкото можем (а държавата пречи на всички) – и парадоксите са наше битие.

Битието – както твърдеше навремето марксизмът – било определяло съзнанието. Истината е точно обратната: съзнанието определя битието. Няма как да не живееш сред парадокси, ако имаш парадоксално съзнание. Нека обаче приемем за миг, че един призрак основателно е бродил из Европа и брадатите писачи на неговия манифест са били прави: битието определя съзнанието. Веднага възниква един много особен въпрос: а какво битие предполага едно – очевидно налично – шизофренно раздвоено масово съзнание?

Отговорът едва ли ще бъде свързан с едно подредено, систематично регламентирано битие, в което всеки познава правата и задълженията, спазва ги и участва в тяхното общо ставане. Много по-вероятно е прочее шизофренното масово съзнание да е “определено” от шизофренно битие. И наистина е...